Група Канзас са създали преди доста време вечната песен Dust in the wind („Прах във вятъра“). Песен, провокирала изобилие от екзистенциални размишления на различните поколения и оставила траен отпечатък в сърцата и умовете на мнозина.
Изправена обаче на прага на новата реалност и днешната топ новина, коментирана от знайни и незнайни възмутени всичколози по социалните мрежи, електронните медии и телевизиите, „Прах във вятъра“ е безпомощна. Тя стои паднала на колене пред съвременната отвратителна политкоректност и устойчиво наложения принцип „Прах в носа“.
Защото ние сме жертви на Дионите, но едновременно с това пак ние насърчихме с годините култивирането на неповторимо токсична среда, в която такива като нея да процъфтяват, превръщайки се в Tik-tok звезди, будещи възхищение в сърцата и умовете на младите (а и не само) хора с изявите си в специализирани подкасти, дискотечни интервюта и импровизирани светски събития. Среда, издигаща на пиедестал цял един модел на философия за живота, социални контакти, мироглед и поведенчески рефлекси, обилно напоен от: силиконови цици, псевдо-алфа мъжкари и изконни ценности като наркомания, алкохолизъм, хазарт (с чичкото от Кауфланд) и секс (било то между мъж и жена или други представители на половия плурализъм, намерили своята логична легитимация и на Олимпиадата в Париж). Среда, превърнала се в естествен хабитат на Ивки Бейбета, поп-фолк фурии с безупречни интелектуални заложби и забележително последователен морал, бивши затворници, преподаващи мъдрите си житейски уроци на заобикалящия ги непросветен свят, мутризирани представители на властта, залъгващи аудиторията с поредното обещание и прочие, и прочие…
Тъй като по родните географски ширини всяко чудо е за максимум три дни, утре/вдругиден, когато забравите за Дионите, си помислете как се отнасяте към ближния си; с какво допринасяте за обществото; позволявате ли на децата си да взимат пример от гореописания модел и дали правите необходимото да ги предпазите от него; предпазвате ли себе си; уважавате ли по-възрастните от вас; четете ли достатъчно книги; изразявате ли мнението си свободно или си траете в търпение и примирение.
Преди време бях писал, че е особено приятно човек да е възмутен от другите, понеже, ако трябва да перифразирам Далчев, така чувстваш останалите виновни и съзнаваш собственото си превъзходство. Не е лошо обаче, когато е необходимо, да се възмущаваме и от себе си, при това – ежедневно. Това също е превъзходство и в него можеш да се чувстваш невинен до доказване на противното.
В момента за пореден път си пускам Dust in the wind и наистина си мисля, че всичко, което имаме на тази земя е прах. Това, което ни различава едни от други е дали имаме смелостта да го гоним през вятъра като същински донкихотовци или сме готови да го подминем примирено с чувство за предопределеност. Първото решение валидира Дионите и бавната, но сигурна смърт, а второто – самите нас в противовес на тях.
Няма какво повече да добавя.
