Тишината стъпва шумно по пясъка,
тъжни гларуси пълнят небето с летене,
а вълните – от водорасли кървясали –
отразяват света ми и стенат.
Те прииждат самотни и после набързо
се разбиват в скалите крайбрежни
пак повярвали в своята глупава дързост
да очакват от вятъра нежност.
Червендалесто слънцето бавно се стича
към нощта достолепна и млада.
Аз съм тук – съзерцавам, живея, обичам…
Така се научих да страдам.
Атанас Янев
10.09.2024 г., 18:30 часа
