Смело и убедено мога да твърдя, че са много малко моментите в историята на човечеството, когато прекомерното говорене за свободата се е сблъсквало толкова челно с тоталното потискане и неразбиране на автентичното й естество от хората, медиите, политическата власт, образованието, въобще по-голямата част от конструктите, поддържащи всяка обществена система, независимо от нейните национални, географски и демографски обусловености и специфики.
България е умален, но съвършено илюстративен пример за това.
“Свободата е…” крещят днес неолибертарианските европеидни умнокрасивитети, защитавайки Зеленски и някаква си тяхна извратена представа за демокрация, осъществявайки жълтопаветнически Походи в защита на Украйна, издигайки на пиедестал трансджендарлъка и феминизма, и използвайки гръмко понятия като “гражданско общество”, “човешки права и свободи” и пр. за целите на своята обществено-политическа конюнктура.
“Свободата е…” отговарят с въстанически викове източните рубладжийски активисти, защитавайки българския лев и някаква си тяхна извратена представа за патриотично-националистическа кауза, осъществявайки Походи в защита на Русия, издигайки на пиедестал “българския национален интерес” и използвайки бомбички, яйца и бои в щурм срещу Дома на Европа в София и пр. за целите на своята обществено-политическа конюнктура.
Разделението е тотално и многопластово, не само в политически аспект.
Преди демократичните промени през 1989-та година е било ясно – това Партията-Майка го позволява и подкрепя, а другото Партията-Майка го забранява категорично, затова дори не си помисляй, че можеш да го направиш. Ако например си писател, създадеш пиеса и произведението ти излезе твърде “буржоазно” и опасно за висшата комунистическа номенклатура – сори, пич, ама дотук. Ако пък пиесата възпява червените ескадрони и светлото социалистическо бъдеще – евала, утре веднага ще има новина за теб в “Работническо дело” и ще те развяваме като знаме на новия справедлив свят.
Подобна цензура конкретно в изкуството обаче е раждала и опити тя да бъде заобиколена, създавала е благодатна почва за възникването на малки островчета на свободата, където творците да обменят идеи, да се бунтуват срещу властта, да планират своеволия с ясното съзнание, че няма да им се размине. Така те не са си позволявали автоцензура, въпреки цензурата, което е изключително достойно за уважение. Спомнете си казуса с пиесата “Човекоядката” на Иван Радоев или филма за Ботев “Свобода или смърт” (1969 г.) на режисьора Никола Корабов, който не е бил излъчван години наред. Има немалко такива примери.
А днес… Автоцензура, политическа коректност и жалко подобие на свобода, превърната в свободия, тъй като е взело връх убеждението, че всичко ти е позволено и си напълно “свободен” да решаваш бъдещето си без да се съобразяваш с когото или с каквото и да било, безнаказано и безусловно.
Така стигаме до 3-ти март. Медиите са в безбрежен екстаз, политиците държат традиционните си речи, а клетият и изтерзан обикновен български човек развява трибагреници и патриотична словесност в социалните мрежи. Или на Шипка, евентуално.
Аз се прекланям пред всички онези знайни и незнайни герои, жертвали живота си за свободата на България. Просто ми идва малко в повече прекалената еуфория около тази дата, имайки предвид историческите факти, които мнозина отказват да погледнат в очите.
И за да не си помислите, че правя само констатации, но не ги превръщам в мнения с аргументи, нека да видим някои важни исторически факти около Руско-турската освободителна война и Санстефанския мирен договор.
Още след края на Априлското въстание, на 26 юни/8 юли 1876 година Александър Втори и княз Горчаков се срещат с императора на Австро-Унгария Франц Йосиф и граф Андраши. Срещата се състои в замъка Райхщад, откъдето идва и името на постигнатото от двете държави споразумение – Райхщадско споразумение. Всъщност до подписването на официален общ документ така и не се стига, но от записите, водени от двете страни е видно, че между двамата императори е постигнато принципно споразумение за бъдещата политическа карта на Балканите.
На 3/15 януари 1877 година, малко преди да завърши Цариградската посланическа конференция, в Будапеща е подписана тайна конвенция между Русия и Австро-Унгария. Конвенцията доразвива основните положения на Райхщадското споразумение и фиксира ангажиментите на всяка една от двете страни в случай на война между Русия и Турция. Конвенцията гарантира неутралитета на Австро-Унгария и очертава ясно сферите на влияние на двете държави в балканския регион, като в случай на разпадане на Османската империя или други териториални изменения, Русия се задължава да НЕ създава голяма славянска държава.
Преговори са водени за евентуалното поведение и на Англия. Без да се стига до подписването на общ документ английското правителство декларира, че няма да се намеси на страната на Турция, ако Русия поеме ангажимент да не променя сама статуквото, наложено от Парижкия мирен договор.
От току-що изложените факти е ясно, че съдбата на българския народ е предначертана още преди да е гръмнала и една руска пушка срещу Османската империя. В решаването на Източния въпрос всеки гледа своя интерес – в политиката и войната няма място за сантименти. Всичко това, разбира се, в никакъв случай не омаловажава пролятата кръв.
Санстефанският мирен договор сбъдва българския възрожденски национален идеал – факт. Етническите граници на българската възрожденска нация биват зачетени и обединени в княжество. Но всъщност този договор е хвърляне на прах в очите – войната просто трябва официално да приключи, а и след подписването му останалите Велики сили припомнят на Русия нейните ангажименти, поети към тях още преди военните действия да започнат.
Подписаният на тази дата през 1878 година Санстефански мирен договор е изцяло прелиминарен и подготвя почвата за унищожението ни в Берлин – идеалът на Възраждането ни трае около три месеца. Толкова издържа мечтата ни, оплискана с кръвта на хиляди убити.
И какво всъщност празнуваме днес? Предварителна сделка на Великите сили за Източния въпрос, хвърляща прах в очите на българския народ с временния Санстефански мирен договор и подготвяща Берлинския конгрес? Как може да отбелязваме това, че някой ни е освободил, а не че сами сме се освободили? Защото ако празнувахме второто, трябваше отдавна национален празник да ни бъде 20-ти април – без пиянството на цял един народ (по Вазов), имплементирано в Априлското въстание, цивилизована Европа нямаше и да чуе за нас, камо ли пък после “братушките” да дойдат да ни освобождават, гледайки красивите ни сини очи, а ние да се радваме, че са ни избавили от отоманските поробители, за да могат след години да ни “освободят” за втори път…
Едно е обаче да си свободен, друго е да си освободен. На нас винаги ще ни тежи Синдромът на освободения народ – било то от Дядо Иван, Чичо Сам или някой друг. Няма по-разделителна и неподходяща дата за национален празник от 3-ти март и няма по-подходяща от 20-ти април. Винаги съм го твърдял и винаги ще бъда на това мнение.
Да си свободен не се измерва в качването на Шипка с трибагреника, публикуването на патетичен пост във фейсбук или трапезния патриотизъм.
Свободата е ежедневно състояние на духа.
Свободата е и лична отговорност за това как гледаш на миналото и дали си достатъчно смел, за да потърсиш, приемеш и назовеш истината, напук на политическата коректност и етикетите, които веднага ще ти лепне обществото.
Днес съм тъжен и самотен. И никак не ми е празнично. Защото знам, че с всеки изминал ден все повече се прощаваме със свободата си.
